Сър Сидни Поатие е американско-бахамски актьор и режисьор, носител на

Сър Сидни Поатие е американско-бахамски артист и режисьор, притежател на премиите „ Оскар “, „ Златен глобус “ и на BAFTA. Той е също по този начин посланик на Бахамските острови.

През 1963 година става първия негър артист със извоюван „ Оскар “ – за кино лентата „ Полски кринове “. През 1967 година излизат 3 негови кино лентата, които се трансформират в класика на американското кино – „ На учителя с обич “, „ Среднощна горещина “ и „ Познай кой ще пристигна на вечеря “. С тях става кинозвезда от международен мащаб.

Роден в Маями, Флорида, на 20 февруари 1927 година, в семейство на имигранти от Бахамските острови, Сидни Поатие прекарва детството си в родния град, на о. Кет и в столицата Насау. През Втората международна война служи в медицинските елементи на американската войска. А след войната взема решение да стане артист и кандидатства в Америкън нигро тиътър в Ню Йорк.

Не го утвърждават поради мощния му акцент, само че той не се обезкуражава – в продължение на 6 месеца интензивно слуша радио и упражнява дикцията си, след което кандидатства още веднъж. Тогава упоритостта му е възнаградена и той стартира да учи актьорския поминък, изявява се на театралната сцена и доста скоро печели аплодисменти на Бродуей в „ Порги и Бес “ и други постановки. С времето идват и функциите, и триумфите на огромния екран.

Поатие е татко на шест дъщери, които са неговата най-голяма горделивост.

Хората, които живеят удобен живот през днешния ден, би трябвало да помнят: третия свят е обособен от тях не на километри, а на десетилетия.

Не е елементарно да бъда свестен за три минути. Изглежда по този начин, като че ли аз съм просто един елементарен човек, претърпял един извънреден живот.

Човешкият живот е нещо толкоз просто. Ние всички страдаме от болежка, всички се държим за вярата, всички се греем на упованията и всички сме преследвани страхове и пропуснати благоприятни условия.

Колкото повече остаряваш, толкоз по-малко боязън остава в теб.

Аз се опасявах от гибелта като дете, опасявах се от гибелта на 15 години и на 25 години, само че най-вече се опасявах от гибелта когато навърших 33 години, тъй като произлизам от доста религиозно семейство.

Трябвало е да умра на втория или третия ден след раждането ми. Роден съм прибързано и всички казвали, че няма да оцелея, само че майка ми не желала да повярва в това. Тя отишла при врачка и попитала: „ Какво ще се случи с моя наследник? “ А тя дала отговор: „ Не се тормозете, той ще бъде здрав. Той ще върви сред крале, ще стъпва върху злато и ще направи по този начин, че за теб ще чуят всички “.

Аз не съм дъртак, който споделя: „ Всяка заран аз ходех пеш на учебно заведение, което беше на тридесет благи, тъй че вие, деца, би трябвало да бъдете същите “. Аз изобщо не съм ходил на учебно заведение.

Училището е нищо. Ние не ставаме това, за което ни учат. Ние сме това, което попиваме през първите три или четири години от живота си. Усмивки, мелодии, шумове – всичко това ни основава и придава форма на мозъка ни.

Децата ми са много умни – всичките шест.

Още като момче, на родния си остров Кет, аз постоянно ловувах с прашка, удрях птици. Това е, за което скърбя най-вече. Доста късно разбрах за цената на всеки живот.

В детството ми на целия остров имаше единствено двама бели хора – лекарят и продавачката. „ Бял “ и „ черен “ за мен бяха думи като „ слаб “, „ висок “ или „ остарял “. Всичко това се промени, когато се преместихме в Маями. Всичко към нас като че ли говореше: „ Ти не си този, за който се мислиш “. Но аз отговарях: „ О, не, аз съм този, за който се аз се мисля. Но не съм този, който съм за теб “.

Аз станах прочут артист единствено тъй като доста режисьори по едно и също време желаеха да кажат, че расизмът е нещо неприятно.

В Ню Йорк, където се оказах в края на 1940 година, поработвах като миех чинии. Помня по какъв начин взех „ Амстердам Нюз “ (афроамерикански вестник) и започнах да диря работа. Но никой не търсеше мияч на чинии. Започнах да мачкам вестника когато видях думите „ търси се артист “. Афроамерикански спектакъл. Втурнах се натам, само че на пробите се показах неприятно и ме изхвърлиха на улицата. Режисьорът извика след мен: „ По-добре продължавай да миеш чинии “. Когато се качих в рейса, внезапно осъзнах, че не съм му казвал, че това работя. Той просто смяташе, че аз не ставам за нищо повече. Така разбрах, че би трябвало да стана артист.

През 1960 година доста черни ме мразеха. Аз бях за тях чичо Том и негърче на повикване, което обслужва бялата аудитория, реализирайки фантазиите на белите либерали. Но тогава назоваха чичо Том даже и Мартин Лутър Кинг.

През 1997 година станах дипломат на Бахамските острови в Япония, само че не желаех да остана на този пост пожизнено.

Най-силната дума в речника на актуалния човек е думата „ не “. Особено, когато я казваш на себе си.

Лесно е да се остане в границите на морала, етиката и закона, в случай че знаеш доста умни думи, които оказват помощ да се изкриви истината.

Винаги съм имал прелестни връзки с тишината. Научих се да я чувам и да пребивавам подобен живот – елементарен като тишината.

Няма рецепта за дългоденствие. Но в случай че питате мен, ще кажа, че хапвам доста риба, зеленчуци, кафяв ориз и минавам без алкохол. Ако до някъде може да се стигне пешком, отивам пешком. Въпреки че, след осемдесетте години стопирах да одобрявам походката си.

Знаете фразата: „ Ако искаш закуска в леглото – спи в кухнята! “ Така и пребивавам.

Искам да се разсънвам заран, до момента в който имам вяра, че се събуждайки се заран, аз ставам малко по-добър, в сравнение с съм бил през вчерашния ден.

Прошката е друга. Най-трудно е да простиш на себе си.

Бих желал да умра като майка ми. Тя си е била вкъщи, занимавала се с нормалните неща, а след това споделила на сестра ми: „ Приготви, апелирам, чай, аз отивам да полегна “. Когато след няколко минути сестра ми влезнала в стаята с чая, майка ми към този момент я нямало.

Ние всички сме разтревожени от това, че съществуваме.

Аз към момента съм тук.